eu4journalists

Икономическият и валутен съюзи еврото

1. Предистория – приемане на еврото

Европейският икономически и валутен съюз (EMU/ИВС ) е договореност между европейските нации – участнички за въвеждане на единна валута, евро и единна икономическа политика с установени условия на финансова отговорност. Понастоящем има 27 страни-членки в различна степен на интегрираност в ИВС. Тринадесет страни-членки са приели еврото: Австрия, Белгия, Финландия, Франция, Германия, Гърция, Ирландия, Италия, Люксембург, Холандия, Португалия, Словения и Испания. Други три държави – Обединеното кралство, Дания и Швеция нямат непосредствени планове за приемане на еврото. Единадесет други държави - Кипър, Малта, Латвия, Литва, Естония, Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Румъния и България, се намират на различни етапи от въвеждане на еврото и се очаква те да се присъединят към Еврозоната през следващите десет години.

В навечерието на Втората световна война повечето валути на индустриализирания свят са обвързани тясно с долара под така наречения „златен стандарт” на Бретънуудската система.Фактическото господство на долара и принудителната девалвация на няколко европейски валути довежда до това европейските политици да се стремят към коригиране на този дисбаланс чрез по-голяма икономическа интеграция между европейските народи.

Плановете за единна европейска валута започват през 1969 г. с Доклада Баре, издаден от Европейската икономическа общност (ЕИО ), състояща се по онова време от шест членки. По-късно това беше последвано същата година от среща на ръководителите на държави или правителства в Хага, за да се планира създаването на икономически и валутен съюз. Процесът бе забавен от колапса на Бретънуудската система през 1971 г. след едностранното решение на президента Никсън да направи долара неконвертируем спрямо златото и от нефтената криза от 1972 г. Междувременно, ЕИО се разрасна до девет държави, много от които се колебаеха дали да изоставят националните си валути.

Понастоящем, участващите европейски страни могат да бъдат групирани в три различни икономически етапа, които съответстват на историческите етапи в развитието на ИВС.

Етап І –

През 1979 г. Европейската валутна система (ЕВС ) бе създадена, за да свърже европейските валути и предотврати големите колебания между съответните им стойности. Тя създаде европейския Механизъм за обменните курсове (МОК ), при който обменните курсове на валутата на всяка страна-членка трябваше да бъдат ограничавани в тесни рамки на колебания (+/-2,25% ) в двете посоки спрямо дадена референтна валута. Тази референтна валута бе създадена в една сборна кошница от всички участващи валути и бе наречена Европейска валутна единица (ЕCU/ЕВЕ ), която бе претеглена в съответствие с мащаба на икономиките на страните-членки.

В края на 80-е години пазарът на всяка от страните-членки се доближи до съседите си, оформяйки Единен европейски пазар, както впоследствие той беше наречен. Международната търговия в Единния пазар можеше да бъде възпрепятствана от риска, свързан с обменните курсове – въпреки относителната стабилност, въведена от МОК – и повишените разходи по сделките, предизвикани от това. Създаването на единна валута за Единния пазар изглеждаше логично решение и така идеята за единна валута бе върната в днешния ред.

Европейската комисия на Jacques Delors прие Единния европейски акт през февруари 1986 г., който имаше за цел премахването на институционалните и икономически бариери между страните-членки на Европейската общност и постави задачата за общ европейски пазар. През 1989 г. бяха изготвени планове за реализирането на ИВС в три етапа. Макар процесът на Етап І да започна с ЕВС през 1979 г., първият етап официално стартира през 1990 г., когато беше отменен контролът на обменните курсове, с което се освободи движението на капитали в рамките на ЕИО. През 1992 г. трите етапа, предвидени от Комисията Делор, бяха формализирани в Договора от Маастрихт, включващ критериите за икономическа конвергенция за приемането на обща валута. На практика това преобразува ЕИО в Европейски съюз. Критериите за членство в Европейския съюз и приемането на еврото са заложени в три документа. Първият от тях е Маастрихтският договор от 1992 г., който влезе в сила на 1 ноември 1993 г. По-късно същата година вторият документ бе създаден от Европейския съвет в Копенхаген заедно с „Критериите от Копенхаген”, които изясниха главните цели на Маастрихтския договор. Третият документ е Рамковият договор, договарян с всяка присъединяваща се страна, преди тя да влезе в ЕС. Критериите също така бяха изяснени от законодателството на ЕС и с решенията на европейската съдебна система с течение на годините.

Първият етап от развитието на ИВС може да бъде отнесен към страна-кандидат, която първо отговаря на критериите от Копенхаген и след това влиза в ЕС.

Етап ІІ –

На срещата на високо равнище в Мадрид през декември 1995 г. Германия успешно приведе доводи за промяна на наименованието ЕКЮ на „евро”. Така нареченият „Мадридски сценарий” заложи един преходен период между въвеждането на еврото в счетоводството и по-късно, като разплащателна валута.

Във втория етап на ИВС бе създаден Европейски валутен институт (ЕВИ ) като предшественик на Европейската централна банка (ЕЦБ ). През юни 1997 г. Европейският съвет в Амстердам се договори за Пакта за стабилност и растеж и създаде МОК-ІІ, който трябваше да наследи Европейската валутна система и МОК след стартирането на еврото. През следващата година Европейският съвет в Брюксел избра единадесет страни, които да приемат еврото през 1999 г. и така се роди ЕЦБ, на която бе възложена задачата да изработи валутна политика за Европейския съюз и да контролира дейностите на Европейската система от централни банки – националните банки, които трябваше да изпълняват решенията на ЕЦБ, да отпечатват пари и секат монети и да оказват съдействие на първите страни с евро при изпълнението им на критериите за конвергенцията.

Вторият етап от развитието на ИВС може да бъде отнесен към присъединена страна-членка, включваща се в МОК-ІІ, където трябва да предстоят поне две години преди да въведе еврото.

Етап ІІІ-

На 1 януари 1999 г. еврото бе прието в нефизическа форма, като обменните курсове за валутите на 11 от тогавашните 15 страни-членки бяха фиксирани в последния ден на 1998 г. Механизмът за обменните курсове (МОК ) бе наследен от МОК-ІІ, който функционираше по сходен начин на първоначалния МОК, но в контекста на една съществуваща евро валута. ЕЦБ започна да прилага единна монетарна политика със съдействието на централните банки на всички страни-членки. С това започна зададеният в Мадрид тригодишен преходен период, който продължи до 1 януари 2002 г. В средата на 2000 г. Комисията обяви, че Гърция може формално да се присъедини на третия етап от единната валута на 1 януари 2001 г.

Еврото бе виртуална валута за 12-те страни от така наречената „Еврозона” – Австрия, Белгия, Финландия, Франция, Германия, Гърция, Ирландия, Италия, Люксембург, Холандия, Испания и Португалия. Тя се използваше за разчитане, а фирмите можеха да осъществяват сделки в евро, бидейки спокойни като знаеха, че обменните курсове сред страните-членки са фиксирани. Стойности в евро започнаха да се появяват в банкови сметки непосредствено до националните валути, за да може населението да свикне с новата валута.

За да може всяка държава да въведе новата валута на 1 януари 2002 г., тя трябваше да изпълни „Критериите за конвергенция”, заложени в Маастрихтския договор. Критериите включват четири изисквания.

• Валутата трябва да остане в рамковите граници, зададени от МОК поне за две години.
• Дългосрочните лихвени проценти не можеха да надвишават двупроцентното ниво, позволено за трите държави с най-развита икономика
• Инфлацията трябваше да бъде под референтната стойност (до 3 години цените не могат да бъдат по-високи от 1,5% спрямо тези на най-успешната икономика )
• Държавният дълг трябваше да бъде под 60% от БВП (или придвижващ се към тази цел ), а бюджетният дефицит – под 3%.

При подготовката за въвеждане на еврото от 1 януари 2002 г. бяха отпечатани над 14 милиарда банкноти на стойност около 633 милиарда евро и бяха насечени 52 милиарда монети, за което се употребиха 250,000 тона метал. В навечерието на 1 януари 1999 г. песимистите преобладаваха, сеейки страх и объркване. В медийните публикации се говореше, че такава масова смяна на валута не би могла да успее. Тези страхове обаче се оказаха неоснователни. Банковите машини доставиха новата валута една минута след полунощ и до дни гражданите вече харчеха евро.

Третият етап от развитието на ИВС може да бъде отнесен към страна-членка, която, след като се е присъединила към МОК-ІІ и поддържа Критериите за конвергенция в продължение на поне две години, се включва в Еврозоната.

Развитие на обменния курс

В първия ден от търгуването му на Франкфуртската фондова борса – 4 януари 1999 г., еврото бе 1.1789 спрямо щатския долар. След този ден стойността на еврото спадна, достигайки под паритета евро-долар едва година по-късно и продължи да пада до 26 октомври 2000 г., когато новата валута достигна най-ниската си точка спрямо ЩД - 0.8225. През цялата година средният обменен курс бе ЩД - 0.95.

Еврото не се възстанови до въвеждането на кешовото евро през 2002 г., покачвайки се от ЩД 0.90 до ЩД 1.02 към края на 2002 г. Една година по-късно то достигна ЩД 1.24. През ноември 2004 г. еврото надмина границата от ЩД 1.30 и на 30 декември 2004 завърши с рекордна стойност от ЩД 1.3668. В течение на 2005 г. след това еврото падна до ЩД 1.18 през декември, а след това през ноември дори под началната си точка. През 2006 еврото нарасна от ЩД 1.1813 на 2 януари до ЩД 1.2958 на 5 юни. В края на годината валутата достигна рекорден връх, като с лекота прехвърли границата от 1.30 и като че ли застина там.

Ключови моменти:

• Плановете за единна валута стартират в края на 60-те години
• Три нива на обединяване в ИВС: Присъединяване към ЕС, МОК-ІІ, Еврозона
• Договор от Маастрихт от 1992 г., критерии от Копенхаген от 1993 г., индивидуална рамка за присъединяване
• Четири критерии за конвергенция, за включване в Еврозоната