Главни участници
1. Съвместна работа
Разделение на властта в ЕС
Страните членки на Европейския Съюз са суверенни държави, които са решили да обединят своя сувернитет в някои ключови области на управление. Това са области, в които съвместното действие на европейско ниво е в интерес на страните членки. ЕС обаче не е федерална държава. Това е уникална система, която постоянно еволюира през повече от 50-годишната си история.
Като всяко управление, ЕС има законодателна и изпълнителна власт и независима съдебна система, подкрепяни от множество други институции.
Правомощията на институциите на ЕС са очертани в основополагащи договори. Те са обсъдени от страните членки и след това ратифицирани поотделно във всяка страна. Най-ранният договор, Римският договор, основава Европейската Икономическа Общност през 1958. Маастрихтският договор от 1992 създава Европейския Съюз и го превръща от чисто икономически съюз в политическа структура. Другите договори, Единен Европейски Акт (1987), Амстердамски договор (1999) и Договорът от Ница (2003) добавят по нещо значително за Съюза, неговата роля и функции.
Следващата стъпка, която е била определена, е създаването на конституция на ЕС, обединяване на всички предишни договори и рационализиране на процеса на вземане на решения в разширения съюз и външната му политика. На 29.10. 2004 г. държавните глави или премиерите и външните министри от 25-те страни членки и трите страни кандидатки, Румъния, България и Турция, се срещат в Рим да подпишат Договор за създаване на Конституцията на Европа. Ратификационният процес на договора обаче среща трудности, когато френските и холандските граждани го отхвърлят на референдуми през 2005 г. Съдбата на конституцията е активно обсъждана по време на германското председателство през 2007г. Ще бъдат предприети мерки най-късно по време на френското председателство през втората половина на 2008 г.
Трите институции на ЕС, отговарящи за политиката и вземането на решения, са Съветът на Европейския Съюз (представляващ националните правителства ), Европейската Комисия (органът, представляващ общите европейски интереси ) и Европейският Парламент (представляващ хората ).
Процес на вземане на решения
Европейската Комисия е единствената институция на ЕС, която може да инициира законодателство. Преди да го направи обаче, тя трябва да се консултира с експерти, за да се увери, че гражданите на Съюза са обслужени правилно. Среща се редовно с комитети от експерти от националните правителства и техните агенции, а също така и с представителни организации на европейско ниво от много сектори, включително индустрията, обществени услуги, търговски съюзи, потребителски групи, регионални и неправителствени организации. Много от тях поддържат присъствието си в Брюксел, за да лобират пред Комисията, тъй като знаят, че най-подходящото време да се влияе на ново законодателство е преди то да бъде предложено официално.
След като Комисията приеме предложение за ново законодателство, то се предава на Европейския Парламент и Съвета на Министрите. Те могат да го приемат в този му вид, да предлагат изменения или да го отхвърлят напълно (въпреки че това се случва рядко ). В много случаи, Комисията се съветва с Икономическия и социален комитет и Комитета на регионите, двата „официални” консултативни органа на ЕС, чието мнение е незадължаващо.
Процедура по съвместни решения: Общата процедура по приемането на законодателството на ЕС е позната като „процедура по съвместни решения”, където Съветът и Парламентът си поделят правата за създаване на закони. Първо Парламентът, след това Съветът извършват първо четене на законодателството, предложено от Комисията. Ако позицията на двете институции е единна, законите се приемат директно. Няма ограничение във времето на този етап, така че Съветът може да не завърши първо четене с месеци или дори години, след като Комисията внесе предложението.
Ако има разминавания в мненията, предложението се връща в Парламента, след това в Съвета, за второ четене. Оттук нататък към процеса се прилагат ограничения във времето. Ако в някой етап двете позиции съвпаднат, законодателството се приема. Там, където все още има различия, смесен „помирителен комитет’’ се опитва да се споразумее върху общ текст, който трябва да бъде потвърден от двете институции поотделно. Комисията участва през цялото време. Ако не се стигне до споразумение върху общия текст или той е отхвърлен, законодателството не се приема.
Съветът се стреми да постигне консенсус, но решения в много области могат да бъдат вземани с квалифицирано мнозинство, като броят на гласовете, които има една страна членка е приблизително пропорционален на големината и. В някои чувствителни области обаче е необходимо единодушие. В някои случаи, когато страни членки не са склонни да дадат правомощия на Парламента, се прибягва до консултационна прецедура. Тук Парламентът е упълномощен само да даде мнението си за законодателното предложение, но трябва да му се даде възможността да го направи преди Съветът да приеме законодателството. В тези случаи Съветът обикновено е задължен да действа единодушно.
В някои случаи Парламентът трябва да даде прост отговор „да” или „не”. Позната като процедура на одобрение, тя се използва например, за да подкрепи членовете на Комисията или да одобри споразумение, подписано със страна, която не е членка.
След приемането: След като законовата разпоредба бъде приета, Комисията трябва да се увери, че тя е изпълнена точно, цялостно и в срок във всички страни членки. Комисията (или страните членки ) могат да заведат дело пред Съда на Европейските Общности срещу страни членки за неизпълнение на задълженията им според закона на ЕС. Ролята на съда е да премахне различията, които може да се появят между националните и европейските закони, и да се увери, че европейското законодателство е изтълкувано еднакво в страните членки.